МЕТАМОРФОЗИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР
Проф. д.н. Ивайло Христов
След края на Втората световна война, довела до окончателно разрушаване на идеята за единството на българската нация, се извършват фундаментални промени и трансформации в българската народопсихология и национална идентичност. Тяхната характеристика е обусловена от две радикални исторически промени: промяната на 9 септември 1944 г, дала началото на социализма в България и преходът към либерална демокрация, настъпил след 10 ноември 1989 г. Всички те съпроводени с остра политическа конфронтация в обществото.
През втората половина на ХХ век се разпаднаха двата основни модела в развитието на българската характерология. Единият, доминиран от традиционно-патриархалните черти на селска и занаятчийска България, за които значението на нравствеността за запазване на народността е въпрос на кауза; другият, основан върху политически и идеологически ценности, онагледяващи светогледа на българина през социалистическата епоха. Образувалият се духовен вакуум след промените през 90-те години доведе до криза на националното ни самосъзнание и душевност. Така с основание можем да говорим за появата на един нов, трети модел в развитието на българската народопсихология, стъпил на основите на неолибералния капитализъм и на новите информационни технологии.
Ценностните трансформации, които се извършиха в характерологията ни от края на ХХ и началото на ХХI век са в няколко центъра:
Първо: Налице е промяна на изконни български добродетели като трудолюбието и свързаните с нето черти: спестовност, престижност, разсипничеството. За традиционната българска нравственост трудолюбието е белег на национално самочувствие и човешко достойнство. Трудът е отчуждавал или сближавал хората, завързвал и отвързвал млади и стари. Той е границата между хубавото и лошото, между истината и лъжата, между здравото и гнилото. Откъсването от него е равносилно на катаклизъм. За българина трудът до първата половина на ХХ век е много повече от средство за прехрана. Чрез него нашият народ показва своите достойнства и добродетели, намира развлечения и веселби, дава простор на мечтите и надеждите си. За селска и занаятчийска България трудът е издигнат до равнището на нравственост и смисъл на човешкото съществуване. „Работи без плата, не ходи без работа“, „Работата краси човека, мързелът го грози“, „Работи стопански, за да поминеш господарски“, „Трудът на човека е здраве и живот“, „Трудът над всичко надвива“, „Бог дава, но в кошара не вкарва“, „Там се грозде не ражда, де се мотика не обажда“ – в тези няколко поговорки българският човек е определил отношението си към труда. Отношение, което е по-скоро морална, а не стопанска категория. По своята същност това е една патриархална, романтична визия за труда в менталността на българина, която рязко се променя през втората половина на ХХ век.
От една страна трудът и трудолюбието са издигнати в култ, разглеждани като възпитаващи и облагородяващи фактори. Социализмът издига принципа: „На всекиго според възможностите, на всекиго според потребностите“. Оказа се обаче, че нуждите и потребностите на човека са без граници. Колкото повече задоволяваш човешките потребности, те толкова повече се разпалват. Два пъти се провери тази закономерност. Веднъж, когато социализмът натрупа достатъчно блага за потребление и втори път (в ще по-драстична форма) – след 1990 г., когато ламтежът и завистта сринаха ограниченията на морала. Но още през социалистическата епоха способностите не са единственото мерило за човека и единственото условие за просперитет. Мястото им все повече се заема от верността към номенклатурата и към идеите Партията. Лицемерието и лъжата станаха негласна емблема и за трудолюбието. На практика идеята за осъществяване чрез труда, както твърдеше системата, се обезцени, много по реална бе реализацията по „втория начин“; практика да се говори едно, а да се върши друго стана повсеместна. Трудът от ценност сама по себе си се лека полека се превърна в част от мащабна идеологическа платформа. В нея имаше „първенци на труда“, „герои на социалистическия труд“, и те не бяха единици, но не бяха и малко тези, които мимикрираха, наблягайки повече на контакти и връзки с властта. „И нашето тъй пословично трудолюбие, този наш тъй спасителен храм, пред който от векове насам сме се молили, тази наша невероятна способност да пестим от корем, тези наши български цървули с подметки – те вече нямаха социален смисъл, нямаха ролята на основна движеща сила за личния упех на човека. И бавно започнаха да гаснат сред доменните пещи и тържествените факли на триумфиращия наш „социализъм“. (Семов, 1999: 186). Към това ще добавим и очертаващата се през 80-те години на ХХ век трайна тенденция, която е в разрез с икономическите закони: увеличаването на работната заплата да изпреварва растежа на производителността на труда. „Не може да се изяжда повече от произведеното. Но политическото ръководство се оказа неспособно да я преустанови. Оттук изводът, че част от повишаването на жизненото равнища на народните маси у нас имаше пясъчна основа“ (Михайлов, 1993: 49).
Социалната действителност на съвременното неолиберално общество наложи друга визия към трудолюбието в характерологията на българина. То не е гаранция за успех, а формулите „всекиму според заслугите“, „всекиму според способностите“ , „всекиму според труда“ отдавна са вън от публично обръщение. Днес успехът и реализацията са резултат не толкова на трудолюбие, а на шанс, късмет и спекулативна икономика. „Светът се превръща в глобално казино, отбелязва Васил Проданов,в което съществува ново разделение – това на печеливши и губещи в една непрекъсната игра на печалба и загуба. Не са необходими даже кой знае колко лични усилия, способност, знания, както е било в предходните епохи“(Проданов, 2012: 329).
Не случайно медийното ни пространства е залято от телевизионни игри и реалити формати, внушаващи култ към парите, лукса и охолството. На показ са непрекъснато „знаковите фигури“ на прехода – мутри, манекенки, фолкпевици, спортисти, певци, налагащи на аудиторията стандарти за външен вид и поведение.
Успоредно с това се оформи нов социален, а и нравствен модел. При него парите придобиват все по-нарастващо, доминиращо значение, извън тях почти всичко губи стойност. Далеч в миналото остана възгласът на Иван Вазов: „Да работим, тази славна дума, нека екне кат камбанен звън“. Повечето млади хора подражават на този социален модел, разбирайки че успял е не онзи, който повече знае и може, а който е богат. Вече не е важно са си образован, а хитър и пресметлив, не е важно какво можеш, а какво имаш.
Любопитни са резултати от две социологически анкети, проведени в две различили епохи, но посветени на една тема - ценностите на младите хора. Първата през 70-те години на ХХ век, втората преди няколко години. На върха на нравствената си система младежите през 70-те години поставят труда. Но не труда на своите бащи и дядовци, събран във формулата „залудо работи, залудо не стой“, а труда като реализация на личността (Митев, 1980: 32).
В началото на ХХI век ценностната скала е корено променена: мястото на труда и заето от това на парите. Тоест, за успял се смята, този който е богат. Налице е отдалечаване от вековните трудови навици, както и разрастването на безделието, алкохолизма, нарокоманията. Ненаказуемостта, амнистирането, корупцията, кражбите, изнудването, рекетът въобще мутризацията на обществото дадоха идеята, че може да се успее и без труд. Навярно това ще е един от големите проблеми на ХХI век, защото свикналите на труд от тъмно до тъмно поколения вече ще са „минали по реда“ си, а за новите, по-младите, трудът се релативизира. Изследванията на агенция „Медиана“ през 2004 г. показват, че само 15% от българите смятат, че в България може да се успее с честен труд, 14 % отговорят, че не знаят, а 71 % считат, че не може (Колев, 2004: 12).
Интересни метаморфози се случиха и с обичайната спестовност и пестеливост на българина. Като цяло представата на българина за пестеливостта е събрана в поговорката „бели пари за черни дни“. Или както казва народът: „Ако не кърпиш вехто, ново не ще носиш“. Тази особеност на нашия национален характер е забелязана и от лорд Стъфорд, който на едно заседание на английската камара изрича знаменитата фраза: „Когато човек хвърли поглед върху вероятното бъдеще на народите на Балканския полуостров, само у българите се вижда съществена надежда за перспектива. Това се определя от тяхното трудолюбие, тяхната пестеливост, тяхната трезвост“. Специално място на еснафската пестеливост отделя Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“, за да докаже, че пестеливостта е правило на обществения ред, че животът на занаятчията е едно непрекъснато лишаване, и най-напред от храната, един вечен „сметкаджилък и „бодкаджилък“. По правило у нас десетилетия наред пестеливостта е свързана с умереността. След „голямата промяна“ през 1989 г. всичко това се преобърна главоломно. Спестовността е заменена от стремежа към свърхпотребление и лукс. Днес в нашето бедно общество наблюдаваме следния парадокс: демонстративно потребление (от всички столици на ЕС, София е с най-нисък БВП на човек от населението, но пък с най-много скъпи мерцедеси), което е в разрез с икономическата логика и доходите на населението, но пък е в унисон с желанието да се преодолее възприятието, че си неуспял или си маргинал. „Вкъщи, там където не са наблюдавани, те могат да живеят бедно и с ограничения, но пред очите на другите се конкурират именно чрез потреблението за по-висок статус“. (Проданов, 2012: 331)
Второ. Национален нихилизъм и подценяване на българското – тенденция, ярко контрастираща на фона на предходните десетилетия. Българинът през Възраждането вижда личността като „инструмент“ за служене на надличностни ценности – България, Нацията, Родината. За нашето Възраждане не човекът, а народът е върховен идеал. На него подчиняват личностния си патос всички възрожденски дейци. В писмото си до своите близки Ботев казва: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа“. Именно формулата „ПОСЛЕ ОТЕЧЕСТВОТО“ определя основните тенденции на нашето Възраждане и на слеосвобожденската епоха, развиващи се в подчертано патриотично-етноцентричен контекст.
Днес е налице разпадане на идеята за единството на националната общност, на националното тяло и разкъсване на връзката между държавата и нейните граждани. Лекомислено у нас се появиха симптоми на националното обезличаване. Те са свързани със съдбата на езика, на нацията, на патриотичното съзнание и самочувствие. Твърде значещо е девалвирането и омаловажаването на понятия като „родина”, „патриотизъм”, „православие”, „отечествен дълг”, смятани като ненужни и остарели, анахронични на европейския хуманизъм. За значителна част от младите хора те нямат почти никакво значение.
В първите години на прехода беше подложена на сериозна ерозия отечествената идея или по-скоро идеята за единството на Отечеството. Вместо да завладее ума и сърцата на българите, тя бе обект на тържествуващ и всевластен нихилизъм. Обезличаването на националните идеали и потискането на националното съзнание са основни и болезнени проблеми в българската действителност от края на ХХ и началото на ХХI век. Предпоставката за „изтриването” на българщината от душевността на българина, в значителна степен се криеше в поредицата от митове, които се създадоха през 90-те години на ХХ век, имащи за цел да подменят промяната. Главните им посоки на въздействие се свеждаха до: възход на демокрацията, която обещаваше едва ли вселенско щастие на българите; доминация на идеята за човечеството, изкоренило нациите; манипулацията на интелигенцията от домогванята на постмодернизма; както и мита за неравенството като върха на цивилизацията.
Най-болезненият проблем засягащ кризата на националното ни самосъзнание, е въпросът: защо у нас се отечеството се превърна в остаряла, забравена дума; в един едва ли не анахронизъм, а родолюбието в грях. Странно звучи, но е факт: през прехода се разби и разми националната идея. А нейното съдържание може да бъде само активното съзнание за етническа принадлежност, отстояване на националната независимост и свързаното с това степенуване на ценностите в живота. Съвременните политици и дипломати не обичат твърде много думи и понятия като „национални интереси”, „отечество”, „патриотизъм”. Родолюбието е най-вече обич към родно място, готовност да пожертваш нещо от себе си за отечеството. Нещата не са чак толкова сложни: ако хората, живеещи в една държава, не обичат своя дом, език, семейство, традиции и обичаи, ако те не искат да се жертват да родината си, то тя би разпаднала рано или късно. Най-просто речено – в усещането за родолюбие е закодирано понятието дълг. Това, заради което Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Георги Бенковски, Васил Петлешков и стотици български патриоти са отишли на бесилото или са били застреляни. За разлика от днес, когато да говориш за българското не е на „мода“.
Крайните резултати от действието на отродителната претопителна машина се вижда в непрекъснатия поток млади хора, желаещи да напуснат днес България. Избор, продиктуван както от икономическата криза в страната, така и от кризата на националното самосъзнание. Изводът е банален: за мнозина от българите се оказа, че готовото в цивилизования свят е за предпочитане от онова, което ние можем да направим тук, в България.
Трето.Консерватизмът и природосъобразността отдавна са в миналото. Българският човек до средата на ХХ век, е дълбоко и неразривно сраснат с природата и земята. Животът, който води е маркиран и ограничен от тях; а природата, и на първо място Балканът, има силно въздействие върху неговата характерология. Българинът вижда в консерватизма нещо много смислено: подозрение към всичко ново, неизвестно, което може да наруши изпробвания здрав железен ред. Върху това социално статукво е опрян животът на българското село чак до 1944 г. То е приспособено да живее напълно самостоятелен живот – икономически и духовен. Хората са обвързани с непоклатими традиции и обичаи: кога да се работи, кога какво да се яде, кое е нравствено, кое не е, кое е хубаво и кое е напразно, кога да се годиш и жениш. Всяко изключение се санкционира от селския самосъд, а нарушителите напускат границите на селото. Традицията регулира човешкия живот в сезонен ритъм, придавайки съдържание и стойност на живота; дава на човека смирение и самобитно съществуване. „Оцеляването на нашия народ е немислимо без съблюдаване на здравословната мярка във всичко. От асимилацията на фанариотите ни спасява обстоятелството, че огромна част от българското население живее в самозадоволяващи се селски общини, встрани от градската гръцка култура, език и цивилизация.“ [1] (Хайтов, 1997: 41) Налице е пълна духовна и материална независимост от останалия свят, с изключение на набавянето на сол и железни сечива – мотики, брадви и пр. Именно консерватизмът съхранява жизнеността на българската нация по време на османското владичество, регулира общественото съзнание както и границата между свободата и свободията.
Всичко това е коренно променено от настъпилата урбанизация през втората половина на ХХ век, довела до главоломно обезлюдяване на българските села. Тласъкът на миграцията е поставен с наредбата на Министерството на просветата от 1971 г. за „окрупняване“ на училищата. Според нея селища с под 100 ученика нямат право на собствено училище. Така малките селца на Стара планина, Странджа и Родопите престават да съществуват, защото децата отиват в града, последвани от родителите си, и така е сложен кръстът на селска България. Страшни са тези “села призраци” в Югоизточна България. Ликвидирани с два поредни труса: кооперирането на земята и окрупняването на училищата, в тях не се чуват детски гласове, а черковното клепало бие само на смърт. Урбанизацията носи не само икономически последици. Тя премахва обществения контрол (на практика несъществуващ в градовете), а оттук и добродетелите на българина. Струпването в градовете разрушава обичайните връзки, на които в продължение на векове са се крепели човешките отношения – да си личност, да те знаят, да си разпознаваем и персонифициран.
Разпадането на българското село води до изчезване на обичайните “спирачки”, на двете ключови понятия в речника на нашите деди: срамота и грехота, от които остават само “ръждясали остатъци”. Разведените по селата на огромна рядкост, българката е предпочитала смъртта пред позора – нека си само спомним Елка от „Гераците“ на Елин Пелин или пък примерите, които дава Иван Хаджийски. Ценностната система на традиционния български човек става все повече “музейна рядкост”. Светоусещането му, където водещи са били пестенето, труда, самозадоволяването, невзискателността, скромността, въобще една неконсумативна психологическа нагласа, вече принадлежи на миналото, подменено със стремежа към по-лек живот и по-малко труд.
Четвърто.Последните десетилетия разрушиха солидарността като фундамент в нравствената ни система. Тя е подменена от егоистичен индивидуализъм, водещ до съзнателно атомизиране на личността. Преходът роди нова „порода“ хора, коренно различни от обикновените „господюви“ човеци, възпитани в обичайната българска нравственост. За голяма част съвременниците ни консумативната стихия и ускорението на потребителските страсти е нещо обикновено. То е свързано с разрушаването на религиозния морал и отговорността пред Бога, което пък от своя страна води до отприщване на тъмните човешки инстинкти, до ценностна безпътица. Тя се корени в увеличаването на паразитизма, в обтягането на въжето между “искам” и “мога”, което хвърля човека в кръговрата на сетивните удоволствия. Съвременният българин е в капана на митологемата за „високия жизнен стандарт“. Подържането му обаче е не само удоволствие, но и мъка. Тези, които го имат трябва да го държат на ниво (марка кола, луксозен апартамент в престижен квартал, скъпи дрехи и пр.), останалите – се напрягат и надпреварват да го получат. Резултат е всеобщо напрежение, което изтощава и „подлудява“ обществото. Едно „съревнование по престижност“, превърнало се във форма на живот, в смисъл на живота.
Пето. Силата на нашия народ винаги е била в жаждата за знания и стремеж към образованост. Тя трайно се е мислила у нас като цел, искано и необходимо за живота благо. Образоваността е път към материалния успех, но и към духовно възвисяване. Ето защо българинът е готов, както ни казва една поговорка, „калта от ноктите си да продаде“, но чедото му да познае силата на знанието и науката. Потребността от стойностно образование е още по-необходима и наложителна в контекста на информационното общество, в което навлезе светът. Както отбелязва Марко Семов: „България може да има нова цена и ново място в Европа, само ако не отстъпва пред натиска на определени интереси за ликвидирането на образованието и културата и превръщането им единствено в частна грижа, а като станат те отново една истинска държавна грижа и привилегия.“ (Семов, 2004: 189)
За съжаление, ние отново не се оказахме на европейска висота. Интеграционните задачи, които стоят пред образованието ни, се трансформираха в обикновено подражателство. Защото ролята на образованието и науката в началото на ХХI век е да възпитават българи, които са членове на Европейския съюз, а не граждани на Европа и света. Глобализацията и изравняването с европейските и американските образователни стандарти доведе до разрушаване на българските образователни ценности, които доскоро се смятаха за едни от най-сполучливите в Европа. На високо равнище беше и българското средно образование. Заимствано от някогашната белгийска школа – високохуманно, отворено, то даваше на учениците една забележителна обща култура, за разлика от американското средно образование, което и по признанието на самите американци е незадоволително.
Животът на българската образователна система през прехода е белязан от една непрекъсната реформа. Няколко правителства се изявяваха в тази посока. Оказа се, че категорично липсва институционална памет. Поредната смяна на властта водеше до смяна на курса, до вземането на коренно противоположни решения от тези на предшествениците. Така се въвеждаха и се отменяха матури само за месеци, измисляха се множество и разнообразни приемни изпити и следваше отказ от тях; търсеха се адекватни системи за оцеляване, които впоследствие се оказваха крайно неприемливи. Образованието се превърна в поле за всякакви експерименти, подложили на стрес както българския ученик, така и родителите му.
Във „Весела книга за българския народ“ писателят Георги Данаилов обобщава: „Образованието ни, науката ни, изкуствата ни се издържат от просия и подаяния. Вярвате ли, че тези, които ни управляват, наши и чужди, наистина са загрижени за бъдещето на българите, след като пренебрегват просвещението и духовността. Не вярваме, но майната му! Всички, които поставихме начело на нещастна България, се оправдаваха, че спасяват народността от нищета и глад. Повтарят ни: Няма нищо по-високо от хляба. Само че българинът много рядко е умирал от глад. Той дори е създал думата: Отгладувам! И я е отнасял за учението на децата си. Казано е още: само с хляб не се живее! Къде е словото Божие? Къде е изобщо българското слово? Ако бяха по-зорки и по-малко обсебени от личните си домогвания, нашите управници трябваше да забележат, че ние няма да загинем от недохранване, ние издъхваме от духовен глад и жажда“ Изключително тревожна е и статистиката за отношенията „грамотни-неграмотни”, „учащи – напуснали училище” (Данаилов, 2004: 132). По данни на Националния статистически институт от февруари 2011 г. за изминалите десет години броят на учениците е намалял с 275 000. А броят на отпадналите от системата на образованието е между 20 000 и 30 000 годишно. Не можем да си затваряме очите пред тези цифри, статистиката направо е плашеща. Тя показва колко млади хора, в разцвета на силите си остават, по едни или други причини, слабо образовани, обричайки се на интелектуална бедност и социална изолация. Да не говорим за фрапиращия факт, че по четивна грамотност българските ученици се нареждат на 46 място от общо 65 изследвани страни, а 41 % са под критичния праг за четивни умения. Оставям на страна въпроса как „сричащо ни” бъдещо младо поколение ще гради и доразвива „модерния свят”. Ето защо си струва да си зададем въпроса: подобна стратегия не е ли подчинена на „американския прагматизъм”, целящ подготовка на хора с ниска или средна образователна култура, неможещи да овладеят и ползват съвременните технологии
Консуматорският модел на съвременното общество се вижда осезаемо и в неглижирането и обезценяването на учителската професия. Нейната престижност е изчезнала, пометена от силата на властта и парите, а училището отдавна на е „храм на знанието”. Тъжно, но е факт - сега все по-малко хора избират да станат учители, а тези които се прилъжат, бързо се демотивират. Причините са като в отсъствието на лична удовлетвореност и парична обезпеченост, така и във факта, че образованието не е особен приоритет на властимащите. А бъдещето на едно общество, което поставя учителя на дъното на социалната стълбица не е за завиждане.
Началото на ХХI век ни изправи пред предизвикателството на срутени социални ценности: свобода, справедливост, социална отговорност. Властващият егоизъм се настани трайно в мисленето на хората, натоварвайки с допълнителни негативи, и без това обременения с комплекси българин. За съжаление все повече народът ни губи вяра в собствените си сили, помръкна оптимизмът, а националната ни енергия бе заменена от апатия и инертност, от някаква имагинерна надежда, че някой друг ще ни свърши работата и ще се погрижи за собствената ни съдба.
Трансформациите в българската народопсихология, на които сме свидетели, доведоха до разрушаване на традиционния ни духовен свят. Вече със сигурност можем да говорим за „българина на ХХI век”, носещ ценностна система, различна от тази на „българина на ХХ век”. Оттук и възловият въпрос: този „българин на ХХI” век ще запази ли чувството си за етническа принадлежност, ще съхрани ли своите добродетели, ще остане ли българин или ще бъде претопен в мултикултурното пространство на глобалния свят.
Библиография:
Данаилов, Георги. Весела книга за българския народ. ВТ: Абагар, 2004
Колев, Кольо. Богатство не право, то идва от борба. Труд, 5. 04. 2004.
Митев, Петър – Емил. Съвременният млад човек. С: Народна младеж, 1980.
Михайлов, Стоян. Живковизмът през призмата на една лична драма, София: М- 8- М, 1993.
Проданов, Васил. Теория на българския преход, С.: Захари Стоянов, 2012.
Семов, Марко. Глобализация и национална съдба. С: Македония прес, 2004.
Семов, Марко. Добродетелите на българина, С: Тангра, 1999.
Хайтов, Николай. Дневник , С: Вулкан, 1997.
Източник: сп. „Медии и обществени комуникации“
Прочетено: 3765 пъти © Fashion Lifestyle Magazine, брой 110, Януари 2021
ОЩЕ ПУБЛИКАЦИИ:БРОЙ 108: БАНКА ДСК ОРГАНИЗИРА БЛАГОТВОРИТЕЛНО СЪБИТИЕ
