Малцина си признават, че са ревниви. И затова те не заслужават ни най-малко упрек. Тъкмо обратното. Признаването на собствената слабост е най-голямата ни сила! Защо, обаче, ревността е проява на слабост? Кои са очевадните признаци на ревността? Кое е в състояние да я излекува?...

Чувството на ревност е знак за уплаха, несигурност и емоционално тесногръдие. Ревнува този, който страда от комплекс за малоценност и изпада в паника само при мисълта, че обектът на чувствата му може „да премине в ръцете на друг”. Тъкмо тук е и разковничето на ужасната природа на ревността: гадното чувство за собственост. Другият или другата ти принадлежат дотолкова, доколкото вашата любов или страст е споделена и изградена на взаимност и доверие, толерантност и уважение.

Ревността е проява на слабост, защото тя – в известен смисъл – е признание за поражението, което често пъти макар и фиктивно, тежи като воденичен камък в една връзка, в едно приятелство, в една любов. Ревнивецът или ревнивката капитулират и пред най-малкото съмнение и изпадат било в ярост, било в депресия, било в параноя. Признаци, добре познати от т.нар. „Отелов синдром”. Техният поглед е замъглен от негативните мисли и дискомфортните подозрения. Първичната ревност е едно, а примитивната ревност съвсем друго нещо. Но и в двата случая става дума за ужасното емоционално състояние, при което ни гложди мисълта, че другият или другата ни се изплъзват, не ни принадлежат или са привлечени от друг обект на желанията. Тъпото в тези ситуации е, че човек изпада в подобно жалко положение, благодарение на самозаблудата, която нерядко е подхранвана от прекомерните дози себелюбие, нахаканост и евтин бабаитлък.

Признаците на ревността граничат с признаците на лудостта. Избухливост, истеричност, прекомерна мнителност съпътстват най-често това ръждиво чувство.

Най-вече, обаче, става дума за тоталната загуба на усещането за реалността. Няма нищо ненормално в това хората да се събират и да се разделят, да се влюбват и да се харесват днес в един, а утре в друг. Защо трябва да ревнуваш и да се самоизмъчваш, след като положението е прекомерно ясно – връзката изконсумирана или пък просто е имало илюзия за нещо по-сериозно в отношенията. E, съществуват и по-лоши неща от ревността. Например – подлостта. В много случаи тя е по-тежкия грях от ревността. Може би тук е добре да се отбележи, че ревността не е някакъв монолитен феномен. Тя може да се диференцира на няколко нива - основателна, артистична и патологична. В написаното по-горе се има в предвид най-вече третото ниво. Тъкмо патологичната ревност е най-разяждаща, най-коварна и най-опасна.

...Ревността може да се лекува. Най-добрите помощници за това са самодисциплината, самокритичността и либералното отношение към другия и другата. Чувството за срам е също така велика противоотрова на ревността. Само човек, който е безпощадно откровен със себе си, може да си признае в какъв глупак се превръща, когато ревнува – основателно или неоснователно. Емоционалното мъжество е тъкмо в това – да преодолееш егоистичната гравитация, да погледнеш по-широко на нещата и да не забравяш, че в основата на всяка ревност стоят страхът и подмяната на чувствата...